Да, Тя се роди в едно слънчево февруарско утро. Когато минзухарът разтвори лилавите си очи и погледна слънцето - тогава Душата за пръв път в своя земен живот усети гъдел..беше приятно чувство, което обаче я накара мигновено да изскочи от скривалището си. направи няколко плахи крачки напред-назад, после до съседния минзухар...после до жълтия отдясно. Почуди се...сама ли беше? Може би Тя беше първата родена минзухарена Душа.
Tя тръгна. Знаеше, че трябва “да върви и да търси, но всяка вечер преди залез да се връща, защото...”. Това всъщност бяха единствените думи, които Душата успя да чуе от своя минзухар, защото после слънцето започна да я гъделичка. Но какво ли трябваше да търси??Крачеше сред младата трева, сред безкрайния букет от минзухари, всеки от които Я радваше с различни чувства, цветове и форми...Чуваше и песента на птичките, гордо накацали на близкия храст. Те разказваха своята история на листата, които един ден първо щяха да променят цветовете си, после да заспят завинаги...Но преди това да трябваше да предадат историята на птичките, като я окрасят с тази на своя, макар и кратък, живот.
Душата се усети опиянена от красотата и звуците наоколо, от спокойството, което цареше. И за пръв път усети силата на мечтата...не беше ли възможно завинаги да остане на това място, което излъчваше толкова много живот?
И точно в този момент Тя се спря. Застана пред един на пръв поглед съвсем обикновен минзухар(така поне би казал всеки друг, който го види). Но от него лъхаше нещо различно...едно също толкова силно желание за живот, както у Душата...И Тя го усети.
Тя обиколи минзухара...искаше да разбере какво се крие зад толкова жълтите му очи. А те бяха все още затворени...Душата силно пожела минзухарът да се събуди. За пръв път Тя усети упорство и инат – нямаше да си тръгне, докато желанието и не се сбъднеше.
Започна да разсъждава какво толкова тайнствено се криеше под жълтия цвят...а това все по-силно я караше да желае да събуди минзухара. После се сети..Ами ако се разочаровам от това, което открия? Дали си заслужава чакането? А какво ли би казал моят лилав другар?? Усети неувереност и любопитство. А отговор на своите въпроси нямаше как да получи, без да дочака събуждането.
И ето, минзухарът бавно заотваря ярко жълтите си очи...
Сега ще разбера, помисли си Душата. Тя беше млада и толкова нетърпелива..може би защото у нея кипяха толкова противоречиви чувства, които не бяха открили своето място и сила...Изведнъж Тя застана смаяна – гледката, която се разкри пред нея беше неповторима. Тя видя най – интересния и прекрасен минзухар(така поне и се стори на нея). Душата загуби представа за време и място...Реши, че вечерите временно ще остава при него...защото имаше свободно място. Жълтият минзухар си нямаше своя душа.(Защо ли?)
И така си минаваха дните. Душата живееше безгрижно, в пълна отададеност на новия си минзухар. През деня шареше из поляните, а вечер се сгушваше сред жълтото и си мислеше за емоциите от деня. Така се изниза пролетта...
Една утрин Душата случайно научи, че със залеза пролетта ще отстъпи мястото си на лятото. То обаче щеше да дойде с неговото си слънце, с неговите си “минзухари”. И точно тогава Душата се сети за първите думи, които лилавият минзухар изрече...
Напрегна се и си спомни продължението им...”защото няма да мога да те скрия oт лъчите на лятното слънце, когато затворя запоследно очи”, каза минзухарът.
Душата за пръв път усети страх и се затича обратно, осъзнала, че се е поддала на изкушението. Бе предпочела енегията и изяществото на жълтия пред спокойството на лилавия си приятел, който я бе съживил...
Бяга цял ден и цяла нощ заедно с последното пролетно слънце. Когато на сутринта стигна, Тя за втори път в живота си усети толкова силно чувство...Но този път това беше пронизваща болка. Тя погледна с ужас към минзухара, който стоеше безжизнен. По всеки залез той докъсно не беше затварял очите си, чакайки своята Душа...Единствено капките на пролетните дъждове му бяха давали сила и като че ли измиваха от лилавите му очи мъката, която той трупаше, но не успяваше да усети и да отхвърли сам.
Докато след края на последния дъжд той остана безсилен пред мощта на сушата. Той така и не усети топлината на деня, радостта от росата на утрините и гъделичкането на лъчите по залез, не успя да се наслади на пролетта...защото Душата му го беше изоставила. Именно заради това нямаше силата за да заживее, да изживее емоциите си. Нямаше с какво.
С времето забрави какво чакаше. Защото мисълта и паметта са неизменно свързани с чувствата, макар и често да им противоречат.
Минзухарът така и не успя да дочака своята Душа. Лъчите на първото лятно слънце опариха избледнелите му от самота очи..точно такива, каквито ги завари душата. Той не успя да отнесе със себе си никакви спомени или чувства. Всички те останаха у душата, която всяка пролет безуспешно търси своя Минзухар...
24.03.2007 22:35
